Завет — Иван Вазов
Теми: класика
Початок
Аз, синко мили, умирам,
смъртта си близо съзирам.
Чуй мойта воля, додето
ми йоще бие сърцето.
Не чакай, синко Иване,
след мен да найдеш имане,
да поменуваш баща си:
ти знайш, че бяхме сирмаси.
Не ти оставям дворове,
ни стадо сиви волове,
ни вдън ковчега паници
с пиндари, йоще с жълтици;
ни пълен житник със жито,
ни в изба буре честито,
да пиеш и поменуваш —
благатък ти да добруваш.
Но аз ти, синко, оставям,
в наследство тебе дарявам
таз само къща прогнила
и мойте пусти теглила.
И мойте мьки клетнишки,
и мойте сълзи, въздишки —
и твойта душа нек пати
туй, що изтегли баща ти!
Едно ти само не давам
и него не ти прощавам:
в тегло кат мене примирай —
но роб кат мен не умирай!
1875, декември 1
Торкнись будь-якого слова — переклад з’явиться одразу, а слово ляже в твою добірку разом із реченням.